Прочетен: 3711 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 01.01.2019 15:39
Странникът
Графиня Керин почина две седмици по-късно. Погребението премина без много шум. Само Оруел, Седрик, няколко слуги и свещеника изпратиха знатната дама в последния й път...
Гробището бе тихо и пусто /като всички останали гробища/… Откъм планината долетя хладен вятър, облаците се сгъстиха, заваля ситен, но упорит есенен дъжд, който сякаш проникваше през дрехите, чак до костите...
Докато слугите плачеха с глас, младият граф тайно пророни няколко сълзи под прикритието на влажните капки небесна тъга, както някога баба му ги наричаше... Лицето на баща му си оставаше хладно и решително. Отново бе приел образа на каменна статуя, изсечена сякаш от изкусен, но не познаващ човешките емоции скулптор…
По пътя към дома никой от двамата мъже не пророни и дума, като да бяха непознати, срещнали се случайно в нерадостен миг… Пътят се виеше между оголели и пусти гори, камънаци и… спомени…
Прибирайки се, влязоха в полутъмния салон и синът на покойницата си наля голяма чаша вино. После я преполови на един дъх. Седрик го изгледа учудено, защото не бе го виждал да пие по този начин.
- Сипи си и ти, ако искаш – предложи сухо Оруел.
Точно в този момент, младежът никак нямаше желание да остава сам, затова бе готов да приеме дори недотам деликатната покана на баща си и се присъедини към компанията му. Седна срещу него на масата... Мълчаливо отпиха. Момъкът се вгледа печално в празния стол до камината. Зад дебелите стени на замъка, долавяха страховития писък на ветровете навън, а от прозорците виждаха как навън вече се извиваше буря…Дочуха притаения смях и шушукане на две слугини отвън:
- Херцог Артър щял да омъжва племенницата си за лорд Келвин - един от най-приближените благородници на кралското семейството. Бил невероятно красив и неприлично богат.
- Имал цяла свита от почитателки сред придворните дами – допълни друга.
- Стига сте дрънкали! – викна недоволно Оруел откъм салона.
Гласът му проехтя зловещо в тишината на опустялото имение, та жените се заковаха за миг пред вратата на залата.
- Желаете ли нещо, Ваше благородие? – в нишата се подаде бледото лице на една от клюкарстващите.
- Наточи малко вино от бъчвата! И не искам никакви шушукания и смях по коридора! – тонът му прозвуча заповедно, както обикновено. После погледна печалното лице на сина си. – Значи, казваш, че Артур е решил да сключи съюз с варварите? – попита, за да отклони мислите му от нерадостната новина за годежа на Еленор.
- Да, той е мъдър и благо… - отегчението, изписало се по лицето на другия, го накара да млъкне /не знаеше защо баща му толкова се дразни от неговото възхищение към краля/. – Скоро няма да има войни – задоволи се да каже.
- Това е добре – по челото на по-възрастния се изписа нещо като успокоение.
В този миг влезе слугинята, постави безшумно каната на масата, както и храна, към която и двамата сътрапезници не погледнаха. После плахо продума:
- Господарю, навън чака един странник. Иска да говори с Вас по важен въпрос, както твърди.
Мъжете се спогледаха колебливо… Накрая бащата спокойно изрече:
- Нека влезе! Донеси още една чаша и приготви богата трапеза. Нека не кажат после, че в графство Карлайл гостоприемството не е на ниво!
Странникът се оказа не особено красив и не особено снажен младеж, около трийсетте, с протъркано наметало и обрулено от вятъра лице. Той седна на масата и след като се подкрепи, започна бавно:
- Аз съм Бартоломео, пратеник от Камелот. Кралят ме проводи с молба до многоуважаемия граф Оруел, чиито син, макар и млад, показа нечувана храброст по време на битките с варварите.
- Може би точно, защото е млад – намеси се Оруел и загледа непознатия с изражение на орел, разтревожен за плячката си.
- Нова и неизвестна заплаха тегне над нашите земи, господарю – продължи напевно посланикът. - Ние мислехме, че сме войната е свършила, ала в столицата се появи враг, който доскоро смятахме за приятел...
- Негово величество в опасност ли е? – разтревожено запита младият граф.
- Да... – отвърна колебливо Бартоломео, – може би. Но има неща, които не мога да ви обясня сега. Ще трябва да ги научите по време на пътешествието ни.
- Какво пътешествие? – изтръпна родителят.
- Целта на посещението ми, накратко, е следната: кралят бе впечатлен от подвизите на безстрашния Ви наследник, Ваше благородие – направи кратка пауза, покашля се и продължи, - затова ме помоли да го взема със себе си и да го заведа в двореца. Иска той да поеме ръководството над войните на покойния Баутор.
- Мен! – изненада се младежът – На мястото на Баутор... Та той бе сред рицарите от кръглата маса и се ползваше...
- Момент, момент, защо точно той? – заинтересува се Оруел.
Странникът направи неопределена, хитра гримаса:
- Освен с непоколебимостта си, със своя непреклонен дух, синът Ви напомни на Артур за един отдавна забравен спор между Вас и уважаваният херцог Артър, чиито владения се простират на север от Карлайл.
В очите на Седрик проблесна неясно съмнение… Ала след като гостът недвусмислено обясни, че трябва да тръгнат сами, вниманието му се изостри съвсем.
- Как? – зачуди се той – Не ме ли викат на помощ, заедно със свитата ми?
- Не, Ваше благородие, иска да дойдете сам. Останалата част от войните Ви трябва да остане да защитава пределите на графството.
Момъкът се замисли. Приличаше си направо на уловка. Възможно ли бе кралят да изпраща вестоносец с подобна нелепа молба? Погледна объркано своя сродник, като че търсеше от него съвет, но такъв не получи. Вместо това, чу назидателната реплика:
- Синко, остави ме за малко насаме с госта!
Насаме! Сякаш не се решаваше неговата съдба! Сякаш беше дете, което не трябва да слуша какво си говорят възрастните и умните! Той се изправи рязко и тръсна гневно дългите си руси коси. После малко нервно се отправи към коридора,а на излизане леко затръшна вратата.
- Млад е – тъжно поклати глава странникът. – Още не умее да сдържа емоциите си.
- А ти какво искаш? – обърна се към него домакина, като да бяха стари познати. – На неговата възраст всички са малко сприхави. Кажи ми какво си намисли този път, Мерлин?
„Непознатият” рязко се извърна към него. Лицето му изведнъж стана старо и сбръчкано, очите – тъжни и уморени.
- Тъй е – продължи Оруел, - няма да ме залъжеш с твоите превъплъщения. Познавам гласа ти, всеки твой жест, всяка твоя хитрост...
- Хайде - прекъсна го другият меко, - знаеш, че ти дължа услуга, нали? Не ставай толкова мнителен…
Младият граф влезе в стаята си и заключи вратата. Огледа разсеяно ловните си трофеи, накачени по стените, спря се за кратко пред запалената камина, греейки разсеяно ръце пред живия огън... После скочи, изтича до раклата и извади оттам едно платно, дълго го разглежда с тъжни и влажни очи, сякаш водеше някакъв негласен диалог с картината...
- Седрик! – стресна го по едно време гласът на баща му.
Той побърза да скрие листа в чекмеджето, след това му отвори.
- Трябва да тръгнеш с него – започна старият граф още от прага.
- Носи ли поръчение, подписано от краля? Бих желал да го видя – едно мускулче по лицето му нервно потръпна.
Другият мълчаливо му подаде сгънатия свитък. Момъкът го разгърна и доста време се взира в него – наистина изглеждаше подписан лично от Артур, но някакво съмнение продължи да го гложди.
- Какво си говорихте в мое отсъствие? – поинтересува се той.
- За… за подвизите ти в битката.
- И защо не трябваше аз да присъствам? Какво не биваше да чуя?
- Понякога си вършил безумия – мрачно отвърна събеседникът му.
- Е, и?
- Виж, не ми е до спорове, кралят те моли, аз също настоявам да тръгнеш с него, довери се на преценката ми.
- Бих искал да ти напомня – хладно рече синът му, – че последния път, когато се доверих на преценката ти, сгреших и горчиво съжалих за това!
Гневна гримаса разкриви чертите на Оруел. Зениците на двамата се срещнаха и измериха твърдо, подобно стоманени остриета, кръстосани в битка... Изведнъж, съвсем неочаквано, по-възрастният се разсмя:
- Значи просто се страхуваш! – стрелна го с поглед. – Нямаш смелост да изпълниш повелята на родителя си.
Седрик не на шега се ядоса, извърна рязко лице...Взря се оскърбен в знака, връчен му лично от Артур, който също си бе окачил на стената. Огорчението го заслепи, той го сне бързо и гневно го хвърли на пода. После обидено, но твърдо погледна Оруел:
- Добре! Знам, че се чувстваш по-добре, когато си сам. Ще ти направя това удоволствие… Да се надяваме, че завинаги – в очите му се четеше болката на дете, зашлевено без причина с шамар, но потисна сълзите и безмълвно излезе навън, в студената, безлунна нощ...
В мрака се дочуваше тревожният писък на бухал и зловещият вой на чакали, а изсечените скали на отсрещния хълм, придобиваха все по-загадъчни очертания, откроявайки се с неестествената си белота…
На следващия ден, младият граф пое на път в лъскава ризница и пълно бойно снаряжение – далекобоен лък, наточен меч и копие с остър връх. Придружаваше го невзрачния Бартоломео, както мислеше, че се казва. Баща му го загледа замислен на тръгване. Искаше да продума нещо, да го прегърне и целуне, да изрече нежни, загрижени думи... Да се помирят, преди раздялата... Ала някаква буца бе заседнала в гърлото и не му позволяваше ни да говори, ни да се движи... Като не чу от родителя си словата, които очакваше, Седрик се обърна рязко и препусна напред, сякаш подгонен от вихър... Една черна гарга се изви над двамата конници, сякаш ги следваше.
Едва когато заминаха, Оруел се просълзи и се подпря леко на каменната колона в градината…
Ще оставя един коментар, въпреки, че мога да напиша 3-4 и то ПОЛОЖИТЕЛНИ :)
Имам периоди, когато съм отворен към "света" и други, в които предпочитам да кажа нещо, вместо да го пиша
С две думи - нужна част от повествованието, приятна дори, интересно е това е певъплъщението на Мерлин, имаш няколко типич ни твои абзаци в които си личи твоя талант и умение и наблюдателност и дори фино усещане за герои и чувства
На финала много добър абзац, единствено се замислих, че хора като Оруел рядко биха се разридали както си написала, по-скоро просълзили, защото ридаенето е на ръба от срива и характерно за по-други ситуации, а и по-характерни за твоя пол - в случая нямам захапване, намек или сексизъм, просто е така.
Частта ми хареса, финните твои моменти също, идеята с преобразяването също е на място - обикновено Мерилин е момичешко/женско име, по-чето известния персонаж е споменаван като Мерлин, без "и", но това е дребен детайл
